Градинката с нарцисите...

Градинката с нарцисите...

Поредният късен следобяд, в който Флорънс оставаше без работа. Не че през останалото време изобилстваше от работа, но следобедите бяха най-мъчителни. Особено при липса на занимание. Тогава трябваше да се затвори след четири стени с повторението на някоя бразилска сапунка или да обикаля околностите, които не бяха по вкуса й. Фло не обичаше да се набива на очи, а в малкия град това бе неизбежно. Понякога толкова си втъпляваше, че се различава, че чак започваше да вярвя, че милиони очи я следят, а дори не бе сигурна, че имаше толкова жители в Мистик Фолс. Още повече, че тя съвсем не се различаваше. Е, да по някой маниер може би. Или по ненавистта й към кафето, което всеки друг би харесал. Но това не я правеше по-различна от останалите, но явно да имаше собствени предразсъдъци бе повече от ужасно. За един момент Рае се отдели от собствените си критики, за да се огледа. Нарциси. Помнеше, че харесва тези цветя, но нямаше представа защо. Дали пък нямаше някаква връзка с миналото й? Детството й? Дори нямаше смисъл да опитва. С годините или я хващаше склероза или губеше и малкото си човешки спомени, макар едни двеста и няколко години да не бяха нещо вековно. Сигурно и на малкия пръст на годините на повечето свръхестествено земни обитатели не можеха да стъпят. И пак се измъчваше да си спомни, тотално загърбвайки самокритичносто си настроение, от което й лицето й се избистри. Понякога не осъзнаваше, че се мръщи, докато сама си нарежда какво да прави, какво да каже и какво ли още не.
Уолкър просто се предаде. Не успя да си спомни защо харесваше нарциси, но просто прие факта, че си харесва. Колко ли самовлюбено щеше да бъде, ако каже, че харесва нарциси? Нали с това ги свързваха хората... А не можеха просто да приемат, че те са обикновени цветя, както може и розата, и лалето, че дори карамфила да бъдат определение за една самювлюбена личност. И накрая в далечината забеляза фигура, която успя да всее хаос в мислите й, които постепенно се връщаха към един нов критически бунт. Познаваше ли го? Май така си мислеше. Колко ли лица не бе видяла за толкова време... Или пък се припознаваше, но бе сигурна, че не иска да се приближава. Не искаше, но въпреки това го правеше, противоречейки изцяло на себе си, но кога ли това бе било необичайност за Флорънс.
- Ъ.. Познаваме ли се? - не особено добро начало на един разговор, но все пак бе по-добре от инсценирано спъване, някоя известна реплика, смятаща се за производно на поздрав или нещо още по-банално или не на място.

Чудех се кое беше по-лошо – да бъдеш в безопасност, незнаещ, или да бъдеш мъдър, знаещ?... По принцип се бях научил, че със знанието идваше и голямата отговорност, но определено не можех да реша дали, ако имах шанс, бих предпочел да бъда мечтател, витаещ в облаците или здраво стъпил на земята реалист, чийто реализъм граничи с песимизма. Първото бе голямо изкушение, едни своеобразни розови очила, които бяха стъпкани веднага, след като бяха създадени. Всъщност, се съмнявах дали изобщо някога бях имал такива.

Никакво детство + Труден живот + Лоша карма = Боец. Толкова вярно. Всеки, който някога ме бе наранил; всеки, който ме бе ме тъпкал и ми бе хвърлял прах в очите; всичко, което някога бях преживял и всичко, което щях да преживея... Всичко ме правеше боец. Защото ако аз не можех да бъда силен за себе си, то кой щеше да бъде? Животът щеше да ме сдъвка, ако не бях подготвен за неговите игрички, някои толкова смешни, някои толкова иронични, други толкова тъжни, че можеха да разплачат и гробар.

Но в крайна сметка се свиква.

Припявах си весело като земя, по която върлува чума, припева на една песен на Лед Цепелин и се разхождах в някаква градина, пълна с нарциси, много нарциси. По принцип не бях този тип хора, които ще се разхождат из преливащи от щастие и цветове, жизнерадостни градинки, но пък бях от онзи тип хора, които са непредвидими и самите те не са напълно наясно с прищевките си понякога... Което пък обясняваше присъствието ми на това място, което бе абсолютно превъплъщение на красотата и оптимизма, който на мен ми липсваше. Аз си живеех на принципа „отивам там, накъдето ме отвее вятърът, и убивам някое свръхестествено копеле, което не си знае мястото”. Това правех през последното десетилетие от жалкото си подобие на живот... или може би беше по-достойно да го нарека съществуване?...

До слуха ми достигна някакъв женски глас, а думите явно се отнасяха за мен, защото наоколо нямаше жива душа. Престанах да си припявам и бавно се обърнах, фиксирайки с поглед някакво русо момиче. Нещо в погледа й ме смути с фамилиарността си... Сякаш и преди бях срещал русокоската, но споменът ми убягваше и се изплъзваше от опитите ми да го хвана, сякаш беше намазан с масло.

- Може би да, защото и ти ми изглеждаш подозрително позната – присвих очи. Беше ми странен навик и го правех постоянно. – Заплашвал ли съм те преди?...

"Може би да, може би не.. Има ли толкова голямо значение?" - Флорънс спокойно можеше да отговори с тази така крилата и философска фраза, но се сдържа. Още повече, че по този начин чувстваше, че един вид предава себе си. Никога не бе била с тези изтънчени отговори и не смяташе да променя това сега, когато те щяха да й трябват още по-малко. Но въпросът бе дали той наистина я бе заплашвал?
- Не мисля или не си спомням. - отговори Фло, поклащайки глава сякаш това щеше да я накара да спре да мисли над тази тема или щеше да разбърка мислите й, та да забрави тази определена единици. А отговорите те й започваха да я карат да се чувства като Алиса. Тя вечно не знаеше защо е на определено място, колко е времето, отговорите на загадките, защо е толкова висока или пък толкова ниска, но при нея това бяха и още странични притеснителни факти, докато Рае единствено губеше част от спомените си или забравяше дреболиите.
- Аз съм Флорънс, ако това помага за опресняването на паметта ти, защото при мен няма да подейства. - продължи Рае и сега се зачуди дали трябваше да подаде ръка, щом се представя или бе достатъчно само да се усмихне леко, щом беше добавила още украски към изнесената си реч. В крайна сметка Уолкър пропусна формалността с ръцете. Щом вече се познаваха, то това не беше представяне, а просто предпоставка за възвръщането на спомени, които им оставях дупки в съзнанията и излишно ги измъчваха.
Естествено в един момент погледът й се върна обратно към човека насреща й сякаш проверяваше нещо и тя наистина имаше какво. Едва-едва, със скоростта на охлюв, спомените започнаха да я посещават. Винаги бе вярвала, че те не изчезват безследно, а просто си дават малко почивка, а след това трудно се разбуждат от зимния си сън. В следващия момент Флорънс отдели точно три секунди, за да напсува онова бездарно същество в Аризона, което сега й създаваше такова неудобство в бъдещето. Да, знаеше, че си беше заслужило полагаемото, но това не пречеше сега да фигурира в черния списък на точно тази персона, нали? Уви, името му продължаваше да й избягва, но все някога щеше да се сети.
Скайлър. Да, това беше. Бе сигурна в него. Вече знаеше отговора и на първия му въпрос. Никога не я бе заплашвал. Поне не тогава, а май друг път до сега не се бяха срещали, но какво бяха едни три години. Ах, това гадно полувинчато нищожество. Едно бе научила за вампирите от това време. Може би просто не бе стигнала до правилния пример, защото бе срещнала такъв в момента на завършваща трансформация, но знаеше, че не ги харесва. Не, по-скоро не харесваше онзи индивид, който с бездарността си бе предизвикал прекалено голямо внимание към себе си. Ама и къде се бе набутала Флорънс... Кой ли бог, дявол или някое друго невидимо чудо я бяха накарали да се опита да помага?