Старата къща до Кристалното езеро...

Старата къща до Кристалното езеро.Хубава за почивка...

Хубавото време в града стоеше.Слънцето боязливо се подаваше зад облаците ,нежно галеше кожата
ми.Жалко,аз не можех да усетя нежното докосване,което жадуваха хората.Аз се насочих към отдрещната стена и докоснах нагорещеното стъкло.Исках да науча някаква новина за онова нещо.Единственото нещо,което ми даваше стимул за живот.Не,всички копнееха да живеят.Не разбираха ли,че Смъртта е едно от сигурните неща?Не,навремето и аз бях от онези хора.Вечността е дълго време.Всеки ден се събуждах и започвах да се чудя какво толкова искаха всички?Нима не разбираха,че всеки ден.Животът поднасяше разочарования,но и хубави неща.Имаха стимул.Аз нямах нищо,освен желанието да намеря онова,което всички търсеха.Добре,не всички.
Аз стоях в порутената стая и наблюдавах хората навън.Не разбирах какво липсваше.Всичко в живота беше подредено,но аз продължавах да се колебая.Нямах новини за хубавото нещо,което трябваше да открия или поне се пробвах.Реших,че ще изляза навън,надявах се,че поне нещо ще хрумне.Отворих вратата и се затътрих навън.Нищо ново в този ...изведнъж усетих нещо.Погледнахкъм далечината.Не,не може да е той.Не пак.Това Деймън ли беше?Зщао беше тук?Нима беше намерил нещото и сега щеше да го покаже на ''нашите'' хора?Не,нямаше да посмее.Щях да умра,ако този нагъл...човек .Какво говоря?Хубава риза.Приближих се към Деймън и се усмихнах.Нямах намерение да го поздравявам,нищо,че вероятно сега държеше най-важната пешка в ръцете си.Ако открие проклетото нещо,което искаше водача ни.Не стоя дълго.Скъпият Деймън само подчерта,че пак ще имам неудоволствието да се срещна с него.Денят беше чудесен.
Аз се насочих към края на града.Нямах намерение да оставам дълго с онази хубава групичка.Реших да се спра до Кристалното езеро,но разбрах,че нямаше да стане.Как ще пропусна него?
Скоро намерих къщата.Повдигнах ръка за да звънна,но се отказах.Влязах важно в залата и се огледах.Нямаше следа от някое създание.Изведнъж чух някакъв звук ис е насочих към друготъо помещение.Какво ли?Една зала,където имаше доста столчета и на тях...не,не са елфи.Няколко стари познати.На един от столовете,близо до огъня стоеше някакъв стар.Не,не знаех кой е.Сигурно е главатаря.Каква чест...дойдох и Деймън не е наоколо.Колкото и да се ядосвах,Деймън беше единствения,който не ме дразнеше.Погледнах към останалите.Бях на крачка да започна с нападките към единия.Човекът се изправи и се насочи към Деймън,който успя да ме уплаши достатъчно.Зщао не го скастри?Не,беше зает с мен.Аз разбирах,че не бива да се заяждам с онзи.Деймън не изглеждаше спокоен.Аз дори не седнах на стола.Не помръднах.Погледът ми не помръдваше от него.Доколкото аз разбрах,поне се опитах,нещата бяха няколко.Не се стърпях и започнах:
-Чакай да видя какво е положението.Аз трябва да преследвам някаква,която евентуално знае нещо за компаса,който притежаваше онзи...не помня кой дори.Какво ще спечеля аз?Потупване по рамото ли?Не стига,че дойдох,принудена съм а преследвам някаква за някакъв ...компас?-отговорих аз.
Не разбирах защо.

Денят бе пълен с изненади и нови изживявания за твърде старомодната натура на госпожица Скарсгард. Разбира се, разбира се ! Падаше си по заплетените мистерии, приключенията, ако можеха да се нарекат така естествено, както и по убийствата на невинни хора, които случайно бяха открили нещо ценно за нея и едва ли не за всеки друг вампир.. Историята бе заплетена и твърде неразбираема, но горката Вероник бе длъжна да разбере нужното, за да намери човешкото същество. Източникът й изискваше толкова много от нея, след като очакваше да разбере несвързаните му обяснения. Ах, все искаха нещо от нея. Това допълнително я изнервяше..

С плавни движения се измъкна през прозореца на усамотената си стая. Мракът заливаше всичко, а госпожицата успя да открие едва ли не петнадесет нюанса на черното, което бавно успяваше да премине в мътно, тъмно синьо... Небосводът бе осеян с хиляди звезди, което допълнително й даде информация за следващия ден, който се очертаваше да е приятен и топъл. Кръглата луна нежно галеше лицето й с невидимите си лъчи светлина, придавайки на и без това бледата й кожа още по - мъртвешки вид. Усмивката се разля на лицето й. За разлика от всички останали кръвопийци, които едва ли не бяха прекарали някой и друг век в тъмнина, тя обичаше мрака. Привличаше я с някаква необяснима сила. Придърпваше я към себе си поглъщайки напълно замъгленото й съзнание...

Чуваше едва забележимите гласове, което й подсказа , че все пак е близо до проклетата сграда.. Едно, две, три.. Три секунди преди тялото й рязко да спре пред прага на вратата. Преценителният й поглед се плъзна по стените.. Изглеждаше занемарена, неподдържана, а миризмата на мухал и плесен я връхлетя, като плесник по лицето.. Въздъхна и гордо влезе в празна стая. Все още чуваше всеки един тих разговор и всяко едно шушукане. Въздъхна раздразнено и направи още няколко крачки, които я отведоха в друго помещение. Зърна толкова познати и същевременно непознати лице. Забеляза и малката наивна Хейли..

- Добър вечер.. - каза с ясен глас прекъсвайки всякакъв тембър на говорене. В стаята настъпи тишина, а ехото й прокънтя едва забележимо.. Детската налудничава усмивка се разля на лицето й при вида на всички тези очи впити в нея..

Когато тръгнах от нас ноща вече бе паднала.Навън беше тъмно.Тръгнах към адреса на който се намираше,ако мога така да се изразя "събранието".Когато стигнах сграта изглеждаше доста неприемлива.Беше изоставена и меришеше на мухал.Сбърчих нос.Ориентирайки се по гласовете се озовах в помещението където бяха всички.Познавах почето вампири тук.И тогава видях и Хейли.Тя се присъедини към безсмъртния живот преди години,но все още беше новачка.
-Здравейте.-казах аз.-Е за какво точно е това...събрание?-попитах.
Повечете вампири тук бяхме едни от най=възрастните и силни от вида ни.Беше ми приятно да видя някой стари познайници.

Брой мнения : 12 Join date : 29.02.2012

Защо ли отивах в онази стара къща? Все пак, аз решавах за живота си. Но... след 90 години прекарани в ковчег, вече беше 21 век и беше доста.... скучно. Хората, възпитанието на всички, беше различно и доста... кофти! А аз държах много на това. На 5 години да знаеш думи като кур*ва и куч*а?! О, мили, тези думи аз ги научих едва след като бях минала 25 вампирски години! Просто... накъде отиваше света?
Тръгнах от вкъщи облечена едва от къси панталонки и потник със сребърни пайети. Може би, много удачно в това време да съм така облечена, но това беше МОЯТ живот и никой нямаше право да ми казва какво да правя, още по - малко как да се обличам! Благодарение на невероятната ми бързина за секунди се озовах пред твърде занемарената къща. Трябваше да и' вдъхнат малко цвят! Да я пооправят.
Влязох и тръгнах към стаята, от която се чуваха шушукания. Отворих вратата и си осигурих пристигане с "гръм и трясък". Усмихнах се уж невинно на малката Хейли, която ми лазаше по нервите, само малко /много/. Тук бе и двойницата ми Вероник която бе станала вампир? Уоу! Жалко, че не си остана човек, сега нямаше да съм единствената в 21 век със прекрасния ми външен вид.
-Е, Хейли, кажи защо ме повика?

Времето беше прекрасно.Слънцето,което галеше с лъчите си кожата ми.Да,преди време всички усещаха онези прекрасни лъчи.Усещаха лъчите.Хубаво,аз често докосвах съклата.Копнеех за онези дни,когато усещах Слънцето,когато въобще усещах.Погледнах към Деймън,който не изглеждаше доста спокоен.Аз бавно свалих презрамката си и погледнах към един от белезите си.Усещах нещо странно.Усетих онзи,който ни повика.Защо и аз трябваше да бъда с тях?Аз и Деймън се настанихме наблизо.Деймън поглеждаше скрито към онзи.Защо искаше да съм тук?За какво?Никой не знаеше каква беше причината за посещението,докато онзи не включи ''нещото''.Не,трябваше да си намеря някакво занимание,докато изчакам да намерят решение.Какво ли?Аз копнеех за компаса.Когато разбрах,че трябваше да работя с някаква друга.
При условие,че нямах никаква идея защо трябва да търся онова нещо.
Компасът притежаваше някаква сила,която не знаех.Исках да разбера какво трябва да направя.Погледнах отново към Деймън.Ако поне веднъж се държеше сериозно.Забърках се в достатъчно неприятности.Онзи не отделяше поглед от мен.Не се колебаех,беше...очите му,които бяха
изпълнени с толкова копнеж.
Аз погледнах към останалите.Поне Стю не се заяждаше.Беше една от древните,но поне тя не се държеше надуто,както някои други хора.Аз започнах:
-Вероник,отдавна не се срещаме...с годините не загуби лошото си чувство за такт и етика,нали?Поне аз идвам навреме.Сега аз съм длъжна да преследвам някакъв човек,който знае.За онова нещо.Защо да го следваме,като аз трябва да я пазя,докато двечките се опитват да я убият и да вземат компас,който принадлежи на Стю.Защо аз и Шарлот трябва да вземем компаса,като може вие да вземете онова счупеното ...-отговорих аз.
Единсвеното нещо,което разбрах е,че аз и Шарлот ще потърсим някой.Компасът щеше да бъде в човека,но аз трябваше да взема ''нещото '' и да го задържа.Единствената древна,която щеше да ми съдейства...щеше да бъде Стю.
Усмихнах се на онзи.Копнеех да разбера кой е и какво желаеше...

Хмм.Явно искаха компаса,но кой и защо?Аз бях единствената древна,която ще помага на Хейли.Понякога се чудя защо всички я мразят.
-Аз искам да попитам на кой и защо му трябва компаса?-попитах аз.
Беше ми доста интересно защо ще му трябва на някой след като преди хилядолетия го бяхме скрили в една човешка фамилия и от тогава тази фамилия стана пазител на компаса.
Естествено не ги оставихме съвсем беззащитни,защото иначе нямаше да могат да го опазят,но имат почти същите сили като на един вампир.Бързина,суперсила,добър слух и виждат в тъмнината.Явно по-нататък ще трябва да убеличим дарбите им.

» Езеро до хълмовете...